Коленете й я заболяха от клеченето зад дървото. Изправи се тихо и пак хвърли поглед към норманите. Те вдигаха лагер, въпреки че до смрачаване оставаха няколко часа. Огледа внимателно групата от мъже пред себе си и внезапно разбра какво става. Очите й се ококориха от изненада. Един от норманите беше ранен. Двама рицари помагаха на някакъв огромен мъж да слезе от коня си. От единия от големите му крака течеше кръв. Мери мразеше да гледа кръв, но не отклони поглед. Нямаше сили. Защото зърна мъжа, когото беше виждала само веднъж досега, но не би могла да забрави.

Изведнъж й стана трудно да диша — стори й се, че белите й дробове са смазани и устата й пресъхна. Защо бе успяла да го забрави? Преди две години в Абърнети той бе стоял зад своя проклет крал, Уилям Руфъс и се беше извисявал над пламтящата му червена коса. Лицето му приличаше на каменна маска, докато Руфъс не прикриваше самодоволството си. А долу пред Руфъс, коленичил в калта, беше нейният баща, Малкълм, кралят на Шотландия. Острието на меча го беше принудило да се закълне във вярност на английския крал.

Тогава Мери беше единствената присъстваща девойка — жените не бяха желани свидетели на такива събития. Отвсякъде я заобикаляха шотландски бойци, до един верни на баща й. Обаче броят им будеше съжаление у страничния наблюдател поради мощта на войските, изправени срещу тях. Те бяха най-безмилостните в страната. Предвождаше ги граф Нортъмбърланд. Мъжът, от когото тя бе безсилна да отмести погледа си, беше незаконният син наследник на графа, Стивън де Уорън.

Тогава той не я бе забелязал. Тя стоеше зад брат си. Беше се облякла като паж на Едгар и внимаваше да не привлича вниманието към себе си. Определено не желаеше някой от семейството й да я познае, защото знаеше, че за наказание няма само да й се скарат. Едгар участваше неохотно в нейната лудория, защото също знаеше колко ще се разгневи баща им, ако научи.