— Имало едно време в едно градче двама асенизатори — баща и син. Канализация там си нямали, ами просто — ями с такова. Изгребвали те таковата с ведро и го изсипвали в своята бъчва, при това бащата като по-опитен специалист слизал в ямата, а синът отгоре му подавал ведрото. И ето че веднъж синът изтървал пълното ведро и то се стоварило върху таткото. Та избърсал си лицето таткото, погледнал към него от долу на горе и огорчен му рекъл: „Плашило си ти, бостанско плашило, непрокопсанико! Нищо няма да излезе от тебе. Цял живот така и ще си стърчиш там горе.“

Андрей очакваше Доналд поне да се усмихне. Изобщо Доналд беше весел, общителен човек и никога не падаше духом. В него имаше нещо, което напомняше студент фронтовак. Но сега Доналд само се изкашля и глухо рече: „Всички ями не можеш да изгребеш.“ А пък Уан, който все още шеташе около кофата, реагира съвсем странно. Изведнъж той попита с интерес:

— А по колко вървят те при вас?

— Кое по колко да върви? — не разбра Андрей.

— Лайната. Скъпи ли са?

Андрей учудено се изхили.

— Ами че как да ти кажа… Зависи чии са…

— Че при вас различни ли има? — учуди се Уан. — Пък у нас са еднакви. При вас кои са най-скъпите?

— Професорските — тутакси отвърна Андрей. Просто не можа да се сдържи.

— Аха! — Уан изсипа в кофата поредната лопата и кимна. — Ясно. Ама при нас, по селата, нямахме професори, затуй цената си беше все една — по пет юана за ведро. За Съчуан става дума. А в Дзянси например цените са достигнали до седем и даже до осем юана.

Андрей най-сетне разбра. Изведнъж му се прииска да попита, вярно ли е, че китаец, който е поканен на обяд, после трябва да изпразни червата си в градината на домакина, но естествено бе неудобно да пита за такива неща.