— А как е сега у нас, не знам — продължи Уан. — През последните години не живеех на село… А защо у вас професорските се ценят повече?

— Пошегувах се — виновно рече Андрей. — У нас изобщо не търгуват с такива неща.

— Търгуват — каза Доналд. — Вие дори и това не знаете, Андрей.

— А пък вие дори и това знаете — троснато отвърна Андрей.

Само преди месец би започнал яростно да спори с Доналд. Ужасно го дразнеше, че американецът непрекъснато разказваше за Русия такива неща, за които той, Андрей, и представа си нямаше. Тогава искрено вярваше, че Доналд просто го поднася или повтаря злобните сплетни на Хърст. „Абе що не вървите на майната си с вашата хърстовщина!“ — лекомислено не му обръщаше внимание той. Но сетне се появи онова недоносче Изя Кацман и Андрей престана да спори, само им се сопваше. Един дявол знаеше откъде бяха насъбрали толкова злъч. А безсилието си той обясняваше с обстоятелството, че бе дошъл тук от петдесет и първа година, а те двамата — от шестдесет и седма.

— Щастлив човек сте вие — внезапно рече Доналд, надигна се и тръгна към кофите до кабината.

Андрей сви рамене и като се стараеше да се освободи от неприятното чувство, предизвикано от разговора, се захвана да помага на Уан да изгребват вонящия боклук. Е, да речем, че не зная, мислеше си той. Голяма работа, за лайната не съм знаел. А какво знаеш ти за интегралите? Или, да кажем, за константата на Хъбъл

Уан натикваше в кофата последните остатъци от боклука, когато на вратата откъм улицата се появи пъргавата фигура на полицая Кенши Убуката.

— Оттук моля — каза той на някого през рамо и козирува с два пръста на Андрей. — Здравейте, боклукчии!

Едно момиче прекрачи от уличния мрак в жълтия светлинен кръг и застана до Кенши. Беше съвсем младо, около двадесетгодишно, и много дребничко, стигаше едва до рамото на нисичкия полицай. Носеше груб пуловер с възширока, висока яка и тясна къса пола, устните й, ярко начервени, се открояваха на бледото хлапашко личице, а дългите й светли коси падаха на раменете.