— Съдията Стайнър ми е приятел — каза той. — Как ти звучи един развод?

— О! Дали е възможно?

— Сигурен съм, че ще се уреди.

Тя го прегърна, почти смазвайки бебето помежду им, и той се притесни.

— Ами Бил? Той е толкова бесен.

— Аз ще се погрижа за него — каза Брет.

— Как?

Брет се усмихна леко.

— Ще го подкупя.

А ако това не свършеше работа, винаги съществуваха и други начини.

— Я виж там! — провикна се един мъж, обут във вълнени моряшки панталони.

Виждам, виждам, да не съм сляп — отвърна вторият моряк.

Обект на вниманието им беше Сторм, която стоеше пред една пекарна на улица Стоктън, хванала юздите на два едри коня, и чакаше придружителя си. От главата до петите беше облечена в дрехи от плътно прилепнала кожа, която очертаваше красивата й фигура. Високата шапка на главата й хвърляше сянка върху лицето, а на гърба й, та чак до кръста висеше златистокестенява плитка с дебелината на мъжка ръка.

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза вторият мъж, пристъпвайки напред.

Сторм чуваше не само приближаващите стъпки, но и всяка отделна дума от разговора им, както и неприкритото възхищение в гласовете им. Тя изтръпна. В Сан Антонио това никога не би се случило, помисли си с гняв. Там никой не би посмял да я обсъжда така зад гърба й, прекрасно знаейки, че ако не братята й, баща й щеше да отмъсти за нея. Тази мисъл я накара да погледне към вратата, пред която той й беше казал да чака. Къде се губеше?

— Здрасти, малка госпожице — каза морякът, ухилен до уши. Сторм не му обърна внимание, но запуши нос, тъй като мирисът, който се носеше от тялото му, накара стомаха й да се свие. Баща й и майка й я бяха научили на педантична чистота. С нея тя бе израснала и в момента чувстваше остра нужда от баня — и от легло.