— Айде бе, девойко, що така ни обръщаш туй хубаво гръбче? — отвори си устата и вторият. Тя се насили да продължи да мисли за друго, надявайки се, че те ще си отидат.

За последен път спа в нормално легло преди месец. Цял месец, откакто бяха напуснали Тексас — и дома. Дори сега не й се вярваше, че са тук. Вече. Смесица от досада и радостна възбуда се надигаше приятно, но и обезпокояващо в гърдите й.

— Ей, госпожице, ма много сте груба!

Когато Сторм усети голямата длан, която стисна ръката й, тя се дръпна рязко, бясна, че до такава степен се е отнесла в мислите си.

— Пуснете ме — предупреди ги тя, срещайки погледа на човека за първи път. Той преглътна при вида на дълбоките й сини очи и необичайните, красиви черти, които видя чак сега. Това не беше сърцевидното, с пухкава устичка, кукленско лице на тукашните момичета. Скулите й бяха много високи. Носът й бе прав и горд, и царствен. Здравата й челюст внушаваше решителност. Никога не беше виждал такова лице, може би с изключение на неопитомените индианки.

— Свали си ръката от мен — повтори Сторм, без да издава страха си. Щом беше надяздила дузина команчи на дванайсетгодишна възраст, защо трябваше да се страхува от двама нещастни, изпаднали моряци? Още повече, че баща й всеки момент щеше да излезе от онази къща.

Морякът посегна да свали шапката й. Приятелят му подсвирна, а Сторм гневно отметна глава с горящи очи. Ръката му докосна косата й, блестящ водопад от кафяви и златни лъчи. Тя пое рязко дъх и преди някой да се усети, издърпа от ботуша си огромен нож и го прокара по ръката му. Той изрева и отскочи, разглеждайки раната, която започваше от китката и свършваше на рамото му. Сторм ги измери гневно с поглед, докато те се изнизваха заднишком и накрая изчезнаха в една пресечка. Избърса ножа си и го прибра, и то тъкмо навреме, защото на вратата се появи баща й с широката си, измамно спокойна походка и с усмивка на хубавото си лице.

— Извинявай, миличка — каза, поемайки поводите. Сторм сграбчи гривата на жребеца си и се метна върху му по индиански.