Желанието да избяга ставаше непоносимо.

— Татко? Моля ти се, хайде да си ходим у дома.

Той хвана ръката й и я задържа така, докато яздеха през улица Маркет.

— Мила, нормално е да си нервна. Но след няколко седмици ще затъмниш всяка една жена в този град. Знам си го. — Златните му очи сияеха.

Сторм отмести поглед от него. Що за предубеждения имаше този човек! Той като че ли я мислеше за красива, че дори и съвършена.

Минаха през много различни квартали на града, докато яздеха към Ринкън Хил, където се намираше къщата на братовчеда. Хълмът беше рядко застроен, а и домът на Пол им беше тъй добре описан, че те моментално го разпознаха — беше кацнал почти на върха на възвишението. Представляваше огромно тухлено здание с бели колони и стълбище. Имаше балкони на втория и третия етаж, а на покрива — кулички. Заобикалящите го градини тъкмо започваха да цъфтят и да ухаят на азалия, бугенвилия и глициния. Всичко това бе заобиколено от тухлена стена с украса от ковано желязо отгоре. Парадната порта беше отворена и те влязоха оттам.

— Леле, тате — прошепна Сторм. — Толкова е голямо.

— Добре се е наредил Лангдън — съгласи се Дерек. — Когато писа, че е направил някои инвестиции, с които си е построил къща, не си представях чак такова нещо.

За Сторм имението изглеждаше като някой от приказните замъци в Англия, които майка й й беше описвала.

Привързаха конете си към един стълб, скулптиран като негър жокей с една протегната ръка с халка, за която да се вържат поводите. Сторм тръгна след баща си с бясно биещо сърце, разкъсвана между желанието да остане и да преживее нещо ново и вълнуващо, и страхът от необходимостта да остави баща си да замине, да бъде далеч от семейството си и всичко, което й беше познато.