Човекът, който им отвори вратата, приличаше на английски иконом или майордом. Той ги въведе в преддверието, без да му трепне окото от неочакваното им появяване, и Сторм се видя застанала в огромна зала с под от бял мрамор. Широко извито стълбище водеше към втория етаж. Навсякъде наоколо се виждаха врати. Прислужникът отиде до една от тях и почука. Сторм и Дерек можеха да чуят приглушените звуци от разговора, който се водеше в стаята.

— Сър — каза икономът, — Дерек Браг и вашата братовчедка са тук.

— Боже Господи! — извика Пол, скачайки от мястото си. Прекоси стаята с няколко крачки, изоставяйки двамата си събеседници. Дерек се втурна към него през фоайето и двамата мъже топло стиснаха десниците си пред вратата на библиотеката.

— Дерек! Не ви очаквах със Сторм още поне няколко седмици!

Дерек също се усмихваше от удоволствие.

— Тръгнахме седмица по-рано, заради времето. Все пак — прибави той ухилен — имам ранчо, в което ми е заповядано да се върна.

— Именно — отвърна Пол и изведнъж зяпна.

Досега Сторм го беше срещала само веднъж, преди десет години, когато той и дядо й се бяха появили най-неочаквано в ранчото. Пол, по-малък син на един английски барон, беше тръгнал тогава за златните полета на Калифорния, а дядо й, граф Драгмор, бе решил да посети семейството на дъщеря си и внучетата, които никога не беше виждал. Сторм пристъпи напред, изчервявайки се и болезнено осъзнавайки колко не на място изглежда в този елегантен замък. Единственото, за което й беше стигнало присъствие на духа, бе да свали шапката си на входа, когато и баща й го бе направил.

— Здравей, братовчеде Пол.

— Господи! По-красива си даже от майка си! — Той я прегърна.

В мига, когато я бяха забелязали, двамата мъже, седнали отзад, скочиха на крака и сега я гледаха втренчено. Сторм, почервеняла, ги забеляза, видя колко елегантни и изискани бяха и си пожела да умре на място. Не беше красива, а и вече се беше направила на глупачка. Поне да беше мъничко по-ниска…