Сторм наведе очи към чинията си. Ето че се започваше.

— Татко заминава утре — каза твърдо тя — и предпочитам да изчакам, докато той си иде.

— Не се притеснявай — каза й Дерек, галейки ръката й.

— Щом като следобедът ти ще е зает, ще замина още днес.

Беше ужасена.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш? — попита Пол. — Поне за няколко дни?

Да знаеш, че имам не само ранчо, което трябва да наглеждам — каза Дерек, — но и най-красивата и любяща жена в света, която ме очаква. — Той се ухили. — Може да приличам на пълен глупак, но тя дяволски ми липсва.

— Тате, моля ти се, не тръгвай днес — прошепна настоятелно Сторм, извръщайки поразително сините си очи към него.

— Наистина трябва да си ходя, миличка — каза нежно той. — Горе главата, Сторм. След няколко седмици така ще се забавляваш, че дори няма да искаш да се връщаш у дома. — Но изведнъж изражението му се промени и той прибави: — Но ще го направиш.

Сторм вече не беше гладна. Татко й си тръгваше днес! По дяволите тази Марси Фърлейн с дружелюбието й, по дяволите всички, дето го караха да си тръгне! Тя гледаше втренчено в чинията си, но не виждаше яйцата. Беше в паника. Тя, която беше побеждавала команчи, която сам самичка се беше изправяла срещу мечка гризли, която беше нападана от бандити. Тогава не се беше изплашила, а сега се страхуваше. През целия си живот се бе намирала под сигурната закрила на семейството си. Въпреки че Дерек понякога бе заминавал понякога по работа, майка й и братята й винаги бяха до нея. Никога не се беше делила от семейството си.

Взрян в нея през масата, Брет я съжали. Тя наистина беше само едно дете. Бе толкова ясно, че не иска да остава в Сан Франциско, нито да се дели от баща си. Тя бе диво, красиво дете. Почти жена.

— Скъпа, имам чудесни новини за теб — каза Пол. Сторм успя да вдигне очи към него, опитвайки се да скрие отчаянието си.

— Семейство Фърлейн ще правят малко соаре в петък в твоя чест.