— Яздите много добре — промълви той дрезгаво.

— Вие също.

Той се усмихна.

— Я ми кажете, Сторм, имате ли си любим в Тексас? Беше сигурен, че си няма. Момичето се изчервяваше всеки път, когато той я погледнеше. Ясно беше, че не умееше да флиртува. Ето че сега го гледаше с гняв.

— Не!

Беше му приятно да го чуе, въпреки че не му се искаше да разбира защо.

— И защо?

— Аз съм само на седемнайсет.

Той цъкна с език.

— Това е достатъчно.

Когато започна да й се смее, Сторм сви устни.

— Лени Уилис се опита да ме целуне, но аз му насиних окото — каза тя с мрачно задоволство.

Усмивката на Брет се разшири. Живо си представяше сцената — някакъв млад левент се опитва да си открадне целувка от дивото, пристегнато в кожи момиче, летящия юмрук. Той отново се изсмя. Сторм го погледна с ярост.

Мъжът реши да смени темата.

— Как минаха покупките вчера? Намерихте ли нещо хубаво?

— Не съм навикнала на „хубави неща“, господин Д’Аршан. Аз съм жена от Тексас, живееща и работеща в ранчо. Доколкото съм запозната, подобен живот е за хора като вас, не като мен.

Той се намръщи. Само се беше опитал да завърже приятен разговор, но тя явно искаше да се кара.

— Даже не сте позволили на Сан Франциско да ви смае.

— Точно така — каза тя, докато излизаха от плажната ивица. Продължиха да яздят в мълчание, а когато стигнаха портите на Лангдън, Сторм му отправи блестящ син поглед.

— Довиждане, господин Д’Аршан.

— Брет — каза меко той. — И възнамерявам да ви придружа до входната врата.