Доктор Уинслоу я прегледа и я обяви за здрава и силна — всъщност доста по-силна от повечето жени — и скоро си тръгна, придружен от Пол. Марси седна на ръба на леглото. Сторм не смееше да срещне погледа й. Марси хвана ръката и.

— Мисля, че разбирам — каза тя бавно с мек глас.

— Не — протестира момичето. — Чувствах се много болна тази сутрин. Но може би е било от храната вчера. Вече съм добре.

— Опитваше се да избегнеш вечерята днес, нали? — Прямият въпрос на жената изненада Сторм неподготвена и тя се изчерви виновно. В очите на Марси се четеше разбиране.

— Всички ще те харесат, мила — каза тя. — Ти си кипяща от живот, красива девойка.

Сторм прехапа устни. Не можеше да я лъже.

— Прощавай. Аз… аз не можех да го понеса, не и след като беше толкова мила с мен.

— Рандолф така ще се разочарова.

— Какво? — Сторм се почувства смехотворно поласкана. Рандолф я беше извел на езда преди два дни и, тъй като Марси я бе предупредила за него, тя беше забелязала откритото възхищение в погледа му. В новия си костюм за езда, които, по нейно настояване, имаше разкроена и срязана отпред пола, Сторм се беше почувствала много привлекателна. Сега знаеше, че Марси е била права. Рандолф я намираше хубава и мисълта за това я накара да се почувства невероятно. Чувстваше се чудесно женствена, даже силна.

— Той те преследва от мига, в който те видя — каза Марси с усмивка.

Сторм се усмихна в отговор.

— Вечерта ще бъде чудесна, ще видиш. Ще ти изпратя Мари да ти помогне при обличането и прическата. — Тя стана и погледна момичето с топло съчувствие. Сторм я изгледа, докато излизаше. Въпреки че още беше нервна, се почувства облекчена и в крайна сметка нетърпелива да иде на това соаре. Марси беше тъй мила и тя не искаше да я нарани. Нито пък можеше да посрами себе си и семейството си — даже и те да не разберяха — като се държеше като страхливка.