— Ник! Как можа да позволиш това!

Ник сви спокойно рамене.

— Опитах се да й кажа, че вече е твърде стара, за да се бие, но тя не ме послуша. Познаваш Сторм, мамо.

— Тате! — протестира Сторм, седнала в прахта съвсем не както прилича на дама, с разтворени крака. — Можех да победя!

— По-добре стани, млада госпожице — каза Дерек, опитвайки се да звучи строго.

— Ти обеща! — настоя Миранда, седнала на огромното им легло, докато четкаше дългата си, гъста коса с гневни движения. Дерек я гледаше с отчаяние, прав.

— Но, Миранда, тя е още дете.

— Дете ли? — Миранда скочи. — Тя е почти на седемнайсет години и е жена, Дерек, време е да го признаеш.

— Но Сан Франциско!…

— Трябва да я изпратиш — меко каза Миранда, полагайки успокояващо длан на гърдите му.

— Преди казвахме, че ще я пратим при братовчеда Лангдън, когато мине осемнайсет — протестира той с тревога в погледа си. Миранда хвана ръката му и я стисна.

— Дерек, хубавичко разгледай дъщеря ни. Тя е красива жена и заслужава шанс в обществото. Заслужава копринени рокли и кожени обувчици. — Тя сви лице. — Определено е твърде голяма, за да се гърчи в калта с разни мъже.

— По дяволите — изруга Дерек и закрачи из уютната им спалня. — Нека аз да й кажа.

Миранда се усмихна, обви ръце около врата му и го целуна продължително.

— Обичам те.

Дерек я притисна в обятията си, отказвайки да я пусне.

— Може би утре? — попита той с надежда. Жена му го погледна предупредително.

Той откри Сторм на долния етаж с момчетата, които изпрати навън с напомняния за несвършени задължения.

— Сторм, имам голяма изненада за теб.

— Каква? — попита тя с усмивка.

— Майка ти и аз щяхме да почакаме, докато навършиш осемнайсет, но решихме, че вече си достатъчно голяма. Ще прекараш лятото с Пол Лангдън в Сан Франциско.