— Няма да ида.

— Миличка, Сан Франциско ще ти хареса.

Сторм занастоява отчаяно.

— Татко, това е идея на майка ми, нали? Ти ще можеш да я разубедиш, знам, че ще можеш — ако искаш наистина.

— Мила, майка ти е права, както обикновено. Имаш нужда да погледнеш живота и от друга страна. Само за лятото.

— Не искам да ходя — каза твърдо Сторм. — Тук съм щастлива. Не искам да оставям теб и майка, и момчетата.

— Ама само за лятото! — повтори тихо Дерек. После се усмихна. — Знам, че ще накараш мен и майка ти да се гордеем.

Когато осъзна поражението си, страшно й се прииска да плаче. Тя се извърна и побягна по стълбите към стаята си. Отпращаха я в непознат град, далеч от всичко и всеки, когото обичаше… Когато на вратата й се почука, тя не отговори. Знаеше кой е.

— Сторм? — Миранда влезе и седна на леглото до дъщеря си. Ръката й поглади гъстата, изсветляла коса на момичето. — Хайде да поговорим.

— Не искам да ходя.

— Ще ти разкажа една история — кротко и с лека усмивка каза майката. Погледа за момент дъщеря си, слабото, грациозно тяло с широки за жена рамене, тънка талия и тесен ханш. Краката и бяха дълги и силни. Имаше красиво, необикновено лице с високи скули и тясна челюст. Миранда подозираше, че костната й структура е наследена от майката на Дерек, индианката.

Знам, че си изплашена, но ти си силно и смело момиче, имаш семейство, което те обича. Знаеш, че израснах в един френски манастир. Когато станах на седемнайсет, баща ми ме взе в дома ни в Англия, за да ми каже, че ме е обрекъл на някакъв си тексаски фермер — абсолютно непознат. Бях израснала далече от хората и много невинна, а и много изплашена, но нямах избор. Изпратиха ме в Тексас.

Сторм седна.

— Дядо те е принудил да се ожениш за татко?