Той беше видимо стреснат от гнева и лошия й език, но после на лицето му отново се спусна хладна, безизразна маска.

— Беше за собственото ви добро — каза той, упражнявайки огромен натиск върху себе си. — По — добре да яздите с други, отколкото сама. Така рискувате да ви нападнат.

— Мога да се грижа за себе си. Просто се махайте. — В очите й бликнаха сълзи. Обърна му гръб и след миг го чу да си тръгва. Почувства облекчение… и разочарование.

— Сторм? — Това беше Рандолф. Тя обърса очи с пръст, без да се обръща, защото не искаше да я виждат как плаче. Но той видя.

— Какво има? — попита, искрено разтревожен.

— Дали ще може сега да се разходим?

Той остави чашата с вода, пое ръката й и я изведе през френския прозорец, без да обръща внимание на шокираните погледи, обърнати към тях. Нощта беше хладна навън и Сторм веднага потръпна.

— Нуждаете се от наметката си — каза Рандолф. — Ще ида да я донеса.

— Не, чудесно е — спря го тя, поемайки дълбоко нощния въздух. Започна да диша по-леко.

Той я отведе в градината, където ги обгърна прекрасният аромат на орловите нокти.

— Трябва ли да ходим? — попита Сторм. — Не ми се щеше да го казвам, но обувките ме убиват.

— Трябваше по-рано да кажете — каза той и веднага спря. Стояха и гледаха младата луна. Сторм отново потръпна и Рандолф обви ръка около раменете й. Тя се дръпна. Той беше ужасно разочарован. Искаше да я целуне, но със сигурност знаеше, че тя няма да се съгласи. Примири се само да я има до себе си.

— Кажете ми защо сте разстроена — попита той нежно.

— Вече не съм разстроена.

Двамата се обърнаха, когато чуха тихи гласове зад себе си. От сенките изплуваха тъмните фигури на някаква двойка, а когато тя достигна светлото петно, хвърляно от прозореца, младежите разпознаха Брет и Лиан. Брет ги загледа без усмивка, но и без изненада.