— Радвам се да те видя, Ранди — каза той, гледайки Сторм. Това не й хареса. Изведнъж усети колко близо е до Рандолф и че едната му ръка е обвита небрежно около раменете и. Дойде й безумната мисъл, че Брет ги е проследил. За един дълъг миг двамата мъже се гледаха твърдо в очите, подобно на два жребеца, готови да се хвърлят в битка. Сторм въздъхна и се отдръпна от Рандолф. Добра се до каменната пейка и се свлече върху й. Изстена и започна да развързва обувките си.

— Сторм — каза Рандолф, приближавайки се до нея, — дай аз.

— Не мога да ги търпя и миг повече — извика тя.

Той коленичи и изу едната й обувка.

— Ох!

Той разтри стъпалото й между широките си длани.

— По-добре ли е?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Едва ли ще мога да ходя вече. — И двамата се усмихнаха. Докато Рандолф сваляше и втората й обувка, тя вдигна поглед към Брет и Лиан, които ги гледаха. Брет изглеждаше вбесен, а Лиан — невярваща. Сърцето й запрепуска.

— Брет, мисля, че те искат да са сами — предположи Лиан и го дръпна за ръката.

— Вероятно, но няма да позволя Сторм да изгуби репутацията си — не и още сега — изръмжа Брет.

Сторм ахна.

— Какво? — Рандолф скочи.

— Брет! Познаваш ме достатъчно добре. Ако не ми беше толкова добър приятел, щях да те ударя още сега!

— О, съжалявам — каза Брет тихо, саркастично. — Излязохте заради чистия въздух — не заради целувките на дамата.

— Точно така — процеди Рандолф през зъби.

— Хайде, Брет — каза Лиан. — Не ти е работа да се месиш.

— Обуй си обувките, Сторм — нареди грубо мъжът. Не искаше да размишлява защо беше така бесен. — Влизаш вътре.

Тя се изуми, после побесня и скочи.

— Как смеете да ми се разпореждате!

Лиан ахна. Брет се усмихна.

— Сложете си обувките — каза тихо той. — Всички ще влезем заедно. — Проклет да бъде, ако я остави тук насаме с Рандолф.