— Брет — каза хладно тя, за да скрие странното вълнение, което я обзе. Протегна ръка за целувка. Той й се усмихна лениво, при което сърцето й неудържимо подскочи. Взе ръката й, подържа я за момент и Сторм се смая, когато откри, че тя цялата потъваше в неговата. За пръв път осъзна, че той е с цяла глава по-висок от нея. Тази мисъл я притесни още повече. Бавно, спокойно той обърна дланта й нагоре. Сторм се смути. Кръвта бучеше в ушите й. Той вдигна ръката й, без да откъсва своя тъмен, огнен поглед от очите й, след което положи в шепата й топла, дълга целувка. Тя ахна леко. Той я пусна.

— Великолепна сте. — Усмихваше се, а в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. — Ще тръгваме ли?

Преди на лицето й да се появи бунтовно изражение, той хвана ръката й и я подви под лакътя си, хвърляйки й бърз поглед. Сторм се изчерви красиво. Какво ли в нея го привличаше толкова? Тя беше просто една жена, дори полудете, но трябваше да е ужасен лъжец, ако се престореше, че не я харесва. Мисълта го накара да се почувства странно. От мига, в който я срещна, беше все същото — тя го привличаше почти против волята му. Беше единствената жена, която познаваше, която сякаш бе имунизирана срещу чара му, явно не го харесваше и това го гневеше и подхранваше решимостта му да я спечели.

И… още нещо. Не му харесваше начинът, по който се чувстваше, когато беше край нея — неспокоен, нуждаещ се от нещо. Жестоко нуждаещ се.

В ума му проблесна един образ. Изоставено малко момче с лице на тъжно кученце, което наблюдава как красивата му майка се изнизва, без да каже дума, без дори да забелязва присъствието му. Изпълненото с надежда изражение на момчето бавно гасне.

Брет почувства тежките, мъчителни удари на сърцето си. Ръката му стисна Сторм по-здраво.

Аз вече не съм това момче, помисли си нервно той и проклет да бъда, ако ме интересува какво мисли тази жена за мен.