— Ти си луда! — извика Джоана, която иначе наблюдаваше блестящата машина с благоговение.

Люси беше поруменяла от възбуда. Представи си как двете с Джоана карат великолепната черна лимузина. Какъв ли смут щяха да предизвикат в Парадайз? Истинска сензация! Харесваше й да върши нещата с размах. Тя се обърна към продавача:

— Ще ви дам петстотин долара на ръка. Кредитната ми карта в банката на Парадайз е без лимит. Уверявам ви, че ще преведа останалата част от парите със запис.

Търговецът примига:

— Вижте какво, госпожице, не мога да направя това, защото не знам коя сте.

— Казвам се Люси Браг.

Очите на мъжа щяха да изскочат от орбитите. Името тежеше в този регион, така че не бе необходимо да продължава.

— Баща ми е индустриалецът Рейд Браг, собственик на банката — не мирясваше Люси. — Дядо ми Дерек Браг държи ранчото Дерек & Миранда, железницата, част от Парадайз и навярно половин Западен Тексас. Уверявам ви, че няма да се минете.

Малко по-късно, след като всичко беше уредено и търговецът им беше дал няколко кратки напътствия за посоката, те останаха сами до колата сред прахоляка на двора. Жегата беше непоносима. Люси измъкна безупречно бяла ленена кърпичка от дамската си чанта и попи с нея потта от лицето си, потискайки желанието да я прокара между гърдите си. Парадайз отстоеше на около два дена път с кола от Сан Антонио. Тя не беше споменавала този факт пред спътничката си.

— Ами сега? — запита Джоана, докато обикаляха автомобила.

— Качваме се и тръгваме.

— Много ми е неприятно, че засягам въпроса, но ти не знаеш да караш.