— Пфу! Разбира се, че знам. Толкова е лесно, че всеки идиот може да се справи.

След голямо суетене те дотътриха багажа и изпълниха с него миниатюрната задна седалка на колата. Бяха задъхани и плувнали в пот. Люси искаше да свали шапката си, но не се осмели да го стори, защото се боеше да не развали модерния си вид на госпожица с бяла като слонова кост кожа — проклятие за всяка червенокоска. Те се качиха и си запретнаха полите.

— Люси… — подхвана колебливо Джоана.

— Големи огнени кълба! — Люси изруга с любимото ново проклятие, усвоено от кавалера й Леон, но колата не помръдна. Тя слезе от машината, последвана от разточителната си фуста. Изгаряше от желание да захвърли плътно прилепналото елече с кадифени ревери, защото жегата и влагата бяха убийствени. Залови се за манивелата. — Ще я завъртя и когато прихване, натисни педала за газта съвсем леко — обърна се тя към Джоана и задъхана развъртя манивелата. Машината запали. — Нали ти казах, че е лесно — каза тя, присвила лице от болка, и се изкатери с мъка обратно в колата. Беше наблюдавала мнозина от приятелите си как шофират. Отстрани всичко изглеждаше като игра. Ала когато натисна газта, колата подскочи напред и се джасна в дървения страничен стълб на магазина.

— По дяволите!

— Люси!

Воплите им се сляха в едно. Зачервена като рак, Люси се измъкна със залитане от колата.

— Добре ли си? — запита тя, все още неспособна да повярва в лошия старт.

Джоана й кимна утвърдително, бяла като платно и трепереща. Търговецът и тримата мъже се втурнаха навън, като крещяха несвързано, защото момичетата бяха спукали голямата магазинна витрина. Люси не им обърна внимание, разтревожена от огледа на предната броня. Като по чудо имаше само няколко драскотини и една идеално кръгла вдлъбнатина с размери на диня.

— Защо не изви? — извика Джоана.

— Нямах време — обясни Люси и потърка една от драскотините, сякаш би могла да я заличи.