Бяха карали цяла вечност, надлъж и нашир нямаше нито една постройка, а и тя се оказа пълна глупачка с целия този план. Думите на майка й натрапливо се загнездиха в съзнанието й. „Просто спри и помисли, преди да действаш, Люси“.

Тя пое дълбоко въздух, усмихна се насила заради Джоана и слезе от машината. Погледна автомобила и забеляза, че дясната предница е клюмнала. Нещо с положителност не беше наред, но дори и да откриеше повредата, как би могла да я отстрани? Заобиколи автомобила. От другата страна всичко изглеждаше наред, ако не се брояха драскотините. Разгледа отново хлътналото шаси.

— Нещо се е счупило — каза тя, като се опитваше да не прозвучи обезверена.

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам представа.

Люси се взря в автомобила, докато обмисляше. Първото нещо, което й хрумна, бе да тръгнат пеш. Две млади жени без придружител и закрила, пременени по нюйоркска мода. Изключено! Дори ако успееха да преодолеят всички препятствия по пътя и пристигнеха благополучно във фермата, баща й щеше да я убие. Да пътуваш с влак или автомобил беше едно, а пеш — съвсем друго нещо. Ами багажът? Как щяха да оставят всички дрехи за ваканцията? Докато дядо Дерек изпратеше някой да им прибере нещата, те щяха отдавна да са изчезнали.

— Мръсна работа — каза ядно Люси.

Налагаше се да поправи колата сама. Твърдо решена, Люси започна да сваля иглите, придържащи шапката й. Ужаси се при вида на умрелите буболечки, които се бяха заплели в изкуствените цветя, а страните й поруменяха, щом си помисли за впечатлението, което трябва да е направила на каубоя. Захвърли шапката настрани без съжаление.

Главата й грейна като злато на слънцето.