Кокът й се бе разхлабил и кичурите се спускаха по лицето й. Лице, което пленяваше и хипнотизираше мъжете навсякъде. Красиво беше слабо определение. То имаше овална форма и високи скули и можеше да мине за класическо. Очите й бяха големи и сапфирено сини, миглите — дълги и извити, а веждите се открояваха поразително на фона на кожа с цвят на слонова кост. Тенът й бе безупречен, а носът — малък и прав, с изключение на леката извивка при върха. Устата беше сочна и разкошна, с коралови устни, които не даваха мира на мъжете.

Люси застана на колене и погледна под автомобила. Беше вече тъмно и не се виждаше нищо. Тя запълзя на ръце, като се напрягаше да различи нещо в мрака. Джоана се закиска. Люси ядосано вирна глава и се удари в шасито.

— Изглеждаш толкова смешно със задник, опрян о небето. Ако Леон можеше да те види в този момент!

Люси седна в прахоляка побесняла, а главата й пулсираше от удара. Изведнъж погледът й се съсредоточи. Непознатият от преди малко идваше право срещу тях.

Дъхът й секна. Тя не го чу да се приближава, а в момента той беше толкова близо, че тя можа да види за първи път лицето му. То беше грубо изсечено, решително, мъжкарско. Кожата му бе бронзова, а очите — толкова светли, сякаш бяха от сребро. Контрастът беше зашеметяващ. Тя остана запленена за един безкраен миг. Беше неспособна да помръдне. Джоана също се вкамени, но мъжът дори не я удостои с поглед. Вниманието му се съсредоточи изцяло върху Люси. Втренченият му взор се насочи към устните й и се спря там. После продължи да се спуска лениво надолу. Сърцето й заби лудо. Никой друг мъж не я беше гледал така. Той оцени заоблеността на гърдите, които бяха успели да разтворят елечето на пътническия костюм, стигна набързо до скъпите обувки е перлени копчета и пое обратно нагоре. Мъжът намести седлото на рамо и продължи пътя си. Изоставяше ги. Люси замига невярващо.

— Навярно би могъл да помогне — зашепна припряно Джоана.