Първият провал дойде, когато се опита да яхне сама любимото ловджийско куче на баща си. Тя беше подкарала звяра по Пето авеню право към Сентръл парк, ала бесният родител бързо я залови.

Казваше се Люси Браг. Баба й и дядо й казваха, че е точно копие на баща си Рейд — най-големият нехранимайко в околността като дете. Майка и я умоляваше да спре и да помисли винаги преди да действа. Люси обещаваше да го стори, но…

Вече беше на двайсет и току-що бе завършила трета година в колежа Радклиф. Отиването в Бостън се оказа триумф със съдбоносни измерения. Баща й настояваше тя да си остане в Ню Йорк и дори да живее при тях, за да не я изпуска от очи. Люси не искаше и да чуе. Беше се преборила със зъби и нокти за правото на самостоятелност, като обеща да следва възможно най-миролюбива линия на поведение. В края на краищата разумната й майка се съгласи, а баща й отстъпи неохотно.

За голямо облекчение на родителите й годината премина кротко. Дори прекалено тихо, както бе отбелязал баща й — той сякаш очакваше всеки момент да настъпи провал. Първата й година не беше никак мирна. Едва не я изключиха. Естествено по злощастно стечение на обстоятелствата. Никога нямаше да я хванат, че се връща в пансиона след сигнала за загасяне на лампите, ако конят на кавалера й не бе стъпил накриво.

Люси се прибра у дома след втората година с чувството, че се е вдаскалила. Оценките й бяха отлични, а арсеналът й от грехове се бе обогатил само с половин дузина, колкото бяха и предложенията за женитба. Имаше право, когато казваше, че едните компенсират другите. Когато баща й възнегодува срещу греховете, тя смирено противопостави на тях сватбените предложения. Това го накара да се спре, защото измести сполучливо вниманието му от едната тема на другата. Рейд се отпусна чак когато Люси го увери, че не се интересува сериозно от нито един кандидат.