През последната година изглеждаше, сякаш най-после е улегнала. Броят на предложенията за ръката й се бе удвоил, имаше си сериозен приятел през целия последен семестър и не придоби нито един лош навик. Малко известно бе, че при лудориите се бе превърнала в експерт в изкуството да се изплъзва. Люси усвои до съвършенство няколко безотказни техники, с които всяка крадлива котка би се гордяла, за да е сигурна, че никога повече няма да я хванат след сигнала за лягане.

Всяко лято семейството й напускаше Ню Йорк. Родителите й имаха лятна къща в Нюпорт, където прекарваха по един месец. Нюпорт беше чудесен за една колежанка. Половината нюйоркско общество си караше ваканцията там, в това число мнозина от нейните приятели, така че се завихряше безкраен празник от пикници, излети с яхта и вечерни соарета.

Другият летен месец семейството прекарваше в ранчото на баба й и дядо й в Югозападен Тексас. Откакто Люси се помнеше, това пътуване бе събитието на годината, по-вълнуващо дори от престоя в лятната къща в Кънектикът. Предната година работата беше докарала дядо Дерек и баба Миранда в Ню Йорк, така че Люси пропусна да посети Парадайз — малък, идиличен градец, кръстен находчиво така от леля Джейн и чичо Ник преди няколко години. Беше възникнал покрай ранчото на Дерек и Миранда, и с течение на годините се разрасна толкова, че малките групи къщи и магазини в покрайнините го бяха превърнали в истински град.

Мястото можеше да се похвали с банка, крайна станция на железопътна линия, поща, множество магазини, няколко заведения за хранене и хотел по последна дума на модата, в който имаше дори асансьор, фасадите на магазините се кипреха прясно боядисани всяка пролет, а дъсчените пътеки за разходка се метяха ежедневно от прахоляка. Люси познаваше на практика всеки жител на града, ако не по лице, то поне по име. Хората от своя страна също я знаеха.