— По-добре от „Гетсби“, а? — подхвърли Смит.

— Определено. Както и да е, сдобих се с машина.

Замълчаха. Тишината се нарушаваше единствено от хрупането на ябълките.

На лицето на Смит се появи отнесено изражение. Той примигна и неочаквано прошепна:

— Огризка.

— Писка — бързо отвърна Менвил.

— Кой ти е приятел?

Менвил погледна надгробния камък и очите му се разшириха.

— Грейнджър.

— Грейнджър? — повтори Смит и впери поглед в приятеля си.

— Да — отвърна Менвил. — Грейнджър.

Смит вдигна ръка и запрати огризката по камъка.

Миг по-късно Менвил хвърли и своята огризка, после я вдигна и я запрати отново и отново, докато камъкът дотолкова се измаца с парченца от ябълка, че надписът престана да се чете.

Двамата се загледаха в кашата.

После Менвил се обърна и тръгна между гробовете. По бузите му се стичаха сълзи.

— Къде отиваш? — извика след него Смит.

Менвил отговори дрезгаво, без да се обръща назад:

— Да взема още ябълки, по дяволите. Още ябълки.