Те се вторачиха стъписано в мен със силно зачервени физиономии и най-големият обясни:

— Не ви фиксираме, а само си зяпаме.

— Все същото! Познавате ли ме?

— Да.

— Влезте тогава! Трябва да уредим работата!

— Не можем да влезем, нямаме мангизи!

— Няма значение. Елате на касата!

При тази подкана тръгнаха с угрижени сърца и седнаха после крайно угнетено с поръчания от мен «Кулмбах»

Но понеже не споменах и дума за фиксиране, дуел и секунданти, физиономиите им се разведриха. Добиха кураж да пият за мое здраве и скоро седях като зрелостник пред тях, разпитван така основно за пътешествията ми, че когато концертът свърши, и при най-добра воля не можех да кажа какво е било свирено. А те се разделиха с нас с уверението, че са се уплашили, наистина, но скоро разбрали, че само съм се пошегувал. Сега ме помолиха да не забравя, че двата блажени часа в градината ще останат за тях като най-хубавият ден от живота им.

След това отклонение ще върна читателя обратно в моята трапезария, където ще може да види как за броени минути опустошавам нарушения обяд. После избягвам отново в работната си стая и преглеждам пликовете на втората поща. За отваряне и четене днес вече няма време. Едно писмо е адресирано кратко: «м-р Шетърхенд, Дрезден». Хитрата поща го е препратила в Радебойл. Едно писмо от Кьолн на Рейн е снабдено с адреса: «хер писателя». Подателят е забравил да добави селището. Пощенското допълнение гласи: «Вероятно Радебойл край Дрезден, вила „Шетърхенд“». Проницателният пощенски служител сигурно е читател на моите произведения. Едно друго писмо идва от Кавказ, както изглежда, покана за лов на диви бикове. Слагам всичко настрана и започвам да пиша. Успявам да скопосам девет-десет страници. Чувам да се звъни и отново да се звъни, но не обръщам внимание. Не съм си у дома. Но ето че жена ми идва и ми съобщава, че десетина реалисти искали да ме видят.

— Но, скъпа моя, сега наистина нямам време. Я ги заведи в приемната!