Само че престоя девет дена в Радебойл. Един читател от Америка поиска да ми стисне ръката, нищо повече. Неговата жена също искаше да може да каже там отвъд океана, че е имала ръката на Олд Шетърхенд в своята. Оказах им услугата и ето как две седмици поред си стискахме ръцете — толкова дълго останаха в Радебойл. Един високопоставен хер ме посети, когато се бях проснал от тежък грип. От уважение към поста му станах и с тридесет и девет градуса температура му отговарях на всички възможни и невъзможни въпроси в продължение на… шест часа. Това така ме съсипа, че и до днес, като го видя, изпадам в нещо като треска. Невъзможно ми е да проявя пред него спокойствието, свойствено иначе на Олд Шетърхенд. Вместо да преживея пак нещо подобно, бих предпочел да ме върже на кола на мъченията най-свирепото индианско племе.

Но следващата случка, която ще разкажа, не е толкова опасна.

Един следобед щях да отивам с жена си на концерт, а вече от един час бях забелязал трима реалки

— Това е той, да, той е! А онова е жена му! Хайде, да вървим след тях! Трябва да знам къде отива!

Помъкнаха се след нас, вървейки ту по-близо, ту по-далеч, и сега чухме следните преценки:

— Чуйте, жена му я бива, не е лоша! Почти величествена! На него краката му са малко криви. В тъмни панталони не си личи толкоз. Сигурно е от многото езда; костите се притискат в дъга!

— Аз не съм доволен от мустака; би трябвало всъщност да е по-голям.

— Затова пък походката е толкоз по-енергична. Същински апач! Погледнете, хвана го под ръка! Хер и скуав Олд Шетърхенд! Дали не отиват в «Йегерхоф»? Там има концерт. Да можехме да се намърдаме заедно с тях! Ама за тая работа ни липсват кинти!

Влязохме в споменатата концертна градина, а тримата критици на краката ми застанаха вън до оградата и не ме изпускаха от очи. Отидох при тях и ги запитах:

— Вие ме фиксирате! Известни ли са ви последиците? Какво избирате, пистолети или саби?