— Ививививививививи! — прозвучава ужасяващият боен крясък на кървавите индианци в ушите ми в най-висок фалцет. Небеса! Нападнати сме! Скачам и посягам машинално към пояса да измъкна револвера. Но какво е това? Къде ми е всъщност поясът и къде съм си оставил оръжията? Със своето удивително присъствие на духа скоро идвам до съзнанието, че не се намирам в Дивия Запад, а в Радебойл, на балкона на моята къща. Но нали чух с ушите си бойния вик на индианците! Бих могъл със сто свети клетви да се закълна в това! Беше пронизителен и късащ нервите! С една дума, истински индиански! И не мога да повярвам, че е било само измама на сетивата, последица от вдълбочеността в работата. Разтварям рязко вратата към работната стая и веднага правя едно наблюдение, което събужда подозрението ми. Моите пушки липсват, също Сребърната карабина на Винету, «Лиди» на Сан Хоукинз, пушкалото на Саниър и всички револвери и томахавки, които иначе висят на стената зад писалището ми, сега блестят със своето отсъствие. Това обстоятелство, както и констатацията, че гимназистите са също изчезнали, събужда гнева ми. Невидимостта на гимназистите и липсата на оръжията вероятно се намират в причинна взаимовръзка. Погледът ми пада върху стената до водещата към коридора врата. Правилно! Моето ловно облекло от еленова кожа, един пълен индиански костюм и една украса за вожд, изработена от перата на боен орел, са останали невидими. Този поглед кара кръвта ми да заври! Нечестивите крадци напълно са ограбили Олд Шетърхенд! Трябва да си намеря отново оръжията. Ще заложа всичко, дори живота си, но ще ги получа. Уестманът в мен се пробужда.