Първата ми работа е да потърся следите на крадците. Коридорът и стълбището са пусти. Хвърлям един поглед в приемната — също празна. Но още далеч не губя надежда. Една неопределена, безредна врява, идваща откъм градината, насочва стъпките ми нататък. Градинската врата стои отворена и когато излизам, пред очите ми се разкрива картина, която с един замах ме пренася в Дивия Запад. Чувствам как косите ми полека се изправят, защото е наистина ужасяващо онова, което обхващам с един-единствен поглед.

На разстояние двайсет крачки от мен стоят две фигури с достолепна поза. В първата разпознавам при по-обстойно вглеждане моя гимназист от сутринта. Той се е курдисал с ловното ми яке, на гърба си е заметнал мечкоубиеца, а в ръцете си държи карабината «Хенри». До него стои един друг, който носи индианските ми дрехи. От главата му живописно се стеле вождовата украса, а в ръката му съзирам Сребърната карабина. Двамата следят с напрежение разиграващата се пред тях сцена. На едно дърво е облегната с вързани ръце и крака моята жена, а останалите осем разбойници изпълняват, размахвайки задигнатите револвери и томахавки, около дървото бойния танц и вдигат такава олелия, че ушите ми писват. Моят план е веднага съставен. Двамата «предводители» стоят с гръб към мен, значи няма да ме видят как приближавам, а техните «воини» са така угълбени в танца, че за нищо друго нямат очи и уши. Просвам се на земята и се запромъквам на ръце и пръсти на краката. Удава ми се незабелязано от всички да стигна зад двамата. Изправям се бавно зад «Олд Шетърхенд» и «Винету»… едно посягане с двете ръце към вратовете на изненаданите и… съм господар на положението. Хватката ми трябва да не е особено нежна, защото двамата огъват крака под ръцете ми и изпускат от страх оръжията.