
След като съм завел напълно изтощената жена в кухнята, се запътвам — за двайсети път в хода на днешния ден — обратно към работата си. Когато минавам горе край библиотеката, ме обзема любопитство какво ли става с моя търговски пътник по вината и гостите от Бреслау.
Отварям вратата, но спирам сащисано. Ако Гьоте беше на моето място, нямаше да му е необходимо да търси първообрази за сцената си в зимника на Ауербах, защото моите гости са в такова настроение, че спокойно биха могли да запеят:
Шишкавият пивовар седи на дивана ми с подвити крака като турчин и пафка от чибука ми гъсти облаци във въздуха — естествено от моя тютюн джебели, трийсет марки фунта. Сложил е дясната си ръка около врата на моя франкфуртски апостол на Бакхус, който напразно се старае да наподоби живописната поза на своя нов приятел. Но пък опитва да оправи нещата, като бълва също комин от камина могъщи облаци дим от моя персийски кухак
Пред тях на масата се мъдри цяла серия изпразнени винени бутилки — доказателство, че у дома ми добре им понася. Естествено не на шишетата, а на моите посетители! Защото виното го няма, а гостите ми са още тук. Местният хер, който е довел гостите от Бреслау, почива в моето кресло и съдейки по израза на лицето му, дреме в някакъв блажен отвъден свят. А двамата на дивана сияят с усмивки от най-малкото шейсет градуса по Целзий. Единствената, която все още странства по селенията на тая трагична земя, е «розата» на пивоваря. Тя стрелка смутено и уплашено поглед между мен и мъжете и явно не знае как да спаси положението.
