Виждате, неговите рими притежават същото своеобразие както той самият — не са съвсем лоши. А за всеобщо успокоение искам да добавя, че въпреки ужасната си клетва за отмъщение, той насетне пак ме «избоза».
«Но понеже не притежаваме средствата», гласи съдържанието на друго писмо, «да го пратим на гимназия, с моята жена стигнахме до единодушно решение да ви направим следното предложение. Поемате изцяло грижите по нашия Емил — квартира, храна, бельо и облекло, давате му уроци по всичко, което се учи в гимназията, и най-вече по всички езици, които самият владеете, а когато след четири години стане на деветнайсет, ще можете да го вземате три години поред като спътник във вашите пътешествия, без нищо да плащате.» Когато прочитам писмото до края, от радост не мога да се владея. Запленен съм, направо въодушевен от предложението и блестящите перспективи, които ми вещае за близките години. Скачам от стола и припвам из стаята, пощръклял от радост. Когато ликуването ми малко се поуталожва, вземам лист за писмо и подхващам: «Скъпи ми, многоуважаеми господине! Пратете ми младока веднага! С отворени обятия ще го…» Тук ме спохожда една мисъл. Стой! Не толкова бързо! Какво ще каже моят Хаджи Халеф за новия придружник? Сигурно ли е, че ще сподели моето въодушевление? Като нищо може да го обземе ревност! И бих могъл завинаги да си разваля отношенията с него, ако изтълкува нещата така, все едно компанията му вече не ми е достатъчна. Значи май ще е по-добре на първо време да не отговоря и в следващото си писмо до Халеф да позагатна предпазливо едно-друго по въпроса. Най-добре да предоставя на него решението.