— Не.

— Хм-м! Изглежда са се отправили на юг. Почти от две седмици стоим тук, без да ни се е мернал нито един от тях.

«Глупак!» — прииска ми се да му кажа право в очите, защото, ако желаеше да се срещне с червенокожите, сам трябваше да си ги потърси. На тях и през ум нямаше да им мине да се напъхат в ръцете му. Ако той нямаше представа къде се намират, те с положителност знаеха, че войниците са тук. Беше близо до ума, че през нощта около бивака тайно обикаляха съгледвачите на индианците.

Отгатнал сякаш част от моите мисли, офицерът продължи.

— Липсва ми един способен скаут, на когото да разчитам и който да надуши къде са команчите. Олд Уобъл пренощува тук. Това е тъкмо човекът, който ми трябва, ала едва след като си отиде, научих, че е бил той. Навярно този изпечен хитрец е подозирал у мен подобни намерения и се представи под името Кътър. А вече измина повече от седмица, откакто един патрул се натъкна на Винету, апача. Той щеше да е още по-подходящ, ала незабавно изчезна. Известно е, че там, където се мерне Винету, не е далеч и Олд Шетърхенд. Много ми се иска да ми падне в ръцете. Как се казвате, сър?

— Чарли — отговорих аз, като му казах кръщелното си име, което можеше да бъде и моето фамилно име. Нямах никакво намерение да му откривам, че съм същият този Олд Шетърхенд. Както нямах и нито време, нито желание да оставам тук, за да бъда използван като шпионин. Същевременно огледах разположилите се на земята цивилни лица. За мое успокоение не видях сред тях позната физиономия. Но моят кон и пушките ми можеха да ме издадат. Известно беше, че Поразяващата ръка притежава мечкоубиец и карабина «Хенри», и че язди вран жребец, подарен му от Винету. За щастие командирът имаше толкова ограничен ум, че нищо не забеляза. Без да ми зададе повече нито един въпрос, той се зърна в палатката си.

Но онова, за което не се сети той, можеше да бъде отгатнато от цивилните, които твърде вероятно до един бяха уестмани.