Ето защо пъхнах карабината «Хенри» в кожения й калъф, тъй че нейният своеобразен затвор да не се вижда. Мечкоубиецът не правеше чак такова впечатление. После свалих седлото от гърба на жребеца си и го пуснах свободно да се разхожда. Вярно, че наоколо не растеше трева, но затова пък сред великанските кактуси се намираха в достатъчно количество и от по-дребните видове, които предлагаха храна и сок в изобилие. Моят вран жребец умееше да отстранява бодлите им, без да се наранява. А когато помолих цивилните за разрешение да седна при тях, един от тях ми отговори:

— Елате, сър, и хапнете заедно с мен, ако нямате нищо против. Казвам се Сам Паркър, а щом Сам има някое и друго парче месо в излишък, всеки свестен човек може да яде от него, докато то се свърши. Гладен ли сте?

— Така ми се струва.

— Тогава отрежете си колкото искате. Ние до един сме уестмани, сър. А вие?

Той ми побутна къс студено печено месо, тежащо може би четири килограма. Отрязах си от него и отговорих:

— От време на време се скитам и от тази страна на хубавата Мисисипи, но не знам дали имам правото да се нарежа уестман. Такъв човек трябва да притежава много качества.

Той се подсмихна с доволен вид и каза.

— Прав сте, сър, много сте прав! Радвам се поне веднъж да видя един скромен човек, който след като е станал нощен пазач, не започва веднага да си въобразява, че е президент на Съединените щати. В днешно време такива хора като вас са рядкост. Чухме преди малко името ви, мистър Чарли. А каква работа ви води насам в Запада? Ловец ли сте? Трапер? Събирач на мед?

— Търсач на гробове, мистър Паркър.

— Търсач на гробове? — възкликна той учудено. — Значи ли това, че… търсите гробове?

— Йес.

— Занасяш ли се с нас, сър?

— И през ум не ми минава.

— Тогава имай добрината да ни обясниш по-подробно, ако не искаш да почувстваш ножа ми между ребрата си. Не позволявам да ме водят за носа!