— Well

— Хм-м! Наистина четох веднъж, че имало хора, които разравяли стари гробове, за да изследват по намереното в тях световната история или нещо подобно. Глупава работа! Значи и ти си от този сорт люде?

— Йес.

— Следователно си учен?

— Йес.

— Бог да ти е на помощ, сър! Ами много лесно самият ти може да се спънеш нейде, да забиеш нос в земята и така да си останеш на място. Щом искаш да търсиш трупове, прави го в такава местност, където собственият ти живот ще е в безопасност. А тук из въздуха постоянно пищят куршуми и свистят томахоки. Команчите са се развилнели. Можеш ли да стреляш?

— Горе-долу.

— Хм-м, представям си! Едно време и аз си мислех, че мога да стрелям. Може би някой път ще ти разкажа тая история. Както виждам, имаш някаква стара карабина, с която човек може да срине цял зид. Това говори много нещо, сър. А онази, другата пушка в калъфа е навярно някоя от онези «Райфъл» за истински стопроцентови «неделни» ловци, а?

— Ами и аз не знам.

— Сигурно е така! Казвам ти, сър, че по тези места е опасно да търсиш мъртъвци. Гледай да се махнеш оттук! Можеш да се присъединиш към нас, тогава ще бъдеш в по-голяма безопасност, отколкото, ако продължиш да яздиш сам.

— А накъде ще се отправите?

— И ние сме надолу към Пекос.

Той ме измери с един полублагосклонен и полуироничен поглед, след което продължи:

— Съвсем не изглеждаш лошо, досущ си като изваден от кутийка, ама туй не върши много работа в тези райони, сър. Истинският уестман изглежда иначе. Но въпреки всичко ми харесваш и още веднъж те каня да яздиш заедно с нас. Ние ще те закриляме, защото тъй както си тръгнал съвсем сам, далеч няма да стигнеш. Виждам, че си имаш и кон, или поне едно такова животно, каквото в източните щати наричат със същото име. Навярно си взел твоя гальотаджийски кон, а?