— Да. И Винету ще дойде с мен.

— И Винету? Извънредно много се радвам! Винаги изживяваме големи тревоги заради Олд Шуърхенд. Ако знаем, че заедно с него ще бъдат двама такива мъже, можем да сме далеч по-спокойни. Веднъж вече сте му спасил живота, ето защо мисля, че…

— О, моля ви! — прекъснах похвалите му. — Както споменах, не желая да прониквам в неговите тайни, но може би ще науча дали във форт Теръл е успял да намери търсения от него Дан Етърс?

— Не, Етърс изобщо не е бил там.

— Значи «генералът» ни е излъгал?

— Да.

В този момент влезе един чиновник и му представи някакъв документ с въпроса дали да го осребри.

— Чек за пет хиляди долара, издаден от «Грей енд Уд» в Литъл Рок — прочете Уолас. — Редовен е и ще бъде изплатен.

Чиновникът се отдалечи. След малко покрай нашия прозорец премина някакъв мъж. Погледнах го. Банкерът също.

— Небеса! — извиках аз. Това е «генералът»!

— Какво? Имате предвид «генерала», който тъй ненужно изпрати Олд Шуърхенд да отиде чак до форт Теръл?

— Да.

— Той мина оттук и ми се струва, че е бил в моята кантора. Позволете ми да разпитам какво е търсил насам!

— А аз трябва да видя накъде отива!

Побързах да изляза навън, но той беше изчезнал. Отидох до следващото кръстовище, ала и там не го видях. Разбира се, не изпитах кой знае какво разочарование, понеже нямах вече никаква работа с него. Само в случай, че ме беше забелязал, трябваше да се пазя от коварно нападение. Когато се върнах при Уолас, научих, че «генералът» бил представил онзи чек. Естествено никой не го познаваше.

Тъй като отказах да живея при него, Уолас ме покани поне на закуска. Бях посрещнат от близките му така сърдечно, че не беше им трудно да ме придумат да остана за обяд, но и след като свърши обядът ме задържаха толкова дълго, че, кажи-речи, дойде време за вечеря. И тъй бе станало почти девет часът, когато тръгнах да се връщам при майка Тик.