— Уж-ж-жасно! — изфуча тя, оглеждайки мъжете. — Сега пък опашка! Кой е последен?

— Аз — каза Исмен, като се понадигна. — Но ако бързате…

Имаше си нещо пред вид. Колкото по-уморени бяха лекарите, толкова по-лесно щеше да осъществи замисъла си.

— Извади си пръста от носа! — скара се дамата на момиченцето, докато сядаше на дивана и заедно с това си оправяше прическата. — Уж-ж-жасно бързам!

— В такъв случай ще се радвам да ви отстъпя реда си.

— И аз не възразявам — поклони се мустакатият.

— Много съм ви признателна! Нюнсик, ти май се каниш да се разплачеш? Нюнсик, погледни момченцата, как не те е срам! Чичо доктор ще те нагрее с едни лъчи и после никога вече няма да те боли глава… Нали така? — обърна се тя към Исмен.

— В известен смисъл, да — съгласи се Исмен. В известен смисъл това беше истина. Златокосата Нюнсик, момченцето с прозрачното, почти синкаво лице и много други деца, когато пораснат, нямаше да ги боли глава от състрадание към другите хора. Да стъпчат човек за тях ще бъде все едно да стъпчат червей. Равнодушни сред равнодушните, те ще възроптаят едва в мига, когато несправедливостта докосне самите тях. Но няма да дочакат помощ, защото и те не са я оказвали никому и никога.

Исмен крадешком погледна сина си и такава болка сви сърцето му, че от ненавист му притъмня. Тук, където е чисто, топло и светло, дечицата доверчиво се притискат към своите бащи и майки — най-силните, най-мъдрите хора на света, — сякаш предчувствуват бедата и търсят защита от тези, които винаги са ги защищавали. А те, възрастните — добри, умни хора, — сами, със собствените си ръце ще ги блъснат в това страшно бъдеще.

Вратата на операционната се открехна, надникна лекарят с унило, продълговато лице и без да гледа към някого, промърмори:

— Следващият.

Дамата стана и като изшумоля с полата си, тръгна към лекаря, но момиченцето внезапно клекна, извика: „Нюнсик не иска!“ и бързо-бързо заклати глава, пързаляйки се на полусвитите си крака по пластмасовия под.