— Насам — каза човекът зад бюрото. — Име? Фамилия? Година на раждане?

Човекът по навик задаваше въпросите, ръцете му с безстрастността на машина кодираха отговорите, лицето му не изразяваше нищо освен делово равнодушие и изглеждаше да е направено от сиво папиемаше. Исмен отговаряше със същата механична бързина, като поглаждаше трепкащите рамене на сина си. Каквото и да се случва с човека — дали се жени, постъпва на работа, разболява се, или го съдят, — все е предшествувано от същата процедура на въпроси — отговори. И само когато умре, човек избягва тази механична операция по запълването на анкетата, този социален рентген, неизбежен за всички. Но тогава се налага да отговарят роднини, приятели, даже непознати хора. Човек би могъл да умре и да бъде погребан без остарелите църковни обреди и добрата дума на други хора, но без процедурата по съставянето на документите — никога.

Момчето се успокои и само леко похълцваше. Исмен го погали по главата и още веднъж провери как е захванат магнитът. Беше се захванал добре, но, уви, косата едва го прикриваше.

Регистраторът отиде зад преградката и там зашумя с перфолентите си.

— Седнете, младежо — каза докторът, като посочи креслото. — А вие седнете там… — махна той на Исмен.

Два сребристи конуса на шарнири от двете страни на креслото, медни облегалки, някакви метални гривни със смукала за закрепване, мигащи светлинни вълни по пулта на контролния апарат… Исмен знаеше за какво служи тази апаратура, какво прави и как го прави. Той самият бе участвувал в разработването на някои детайли! И макар да не бяха обяснили нито на него, нито на другите за какво служат и как ще се използуват в съвкупност, човек можеше да се досети, и обикновената любознателност подтикна Исмен към извода за бъдещето.