Но преди това ще изпълни своя дълг към сина си.

— Следващият!

Исмен стисна ръката на сина си. Предварително го беше предупредил: щом го извикат в операционната, да се разплаче. И сега му напомняше.

Но детето само вцепенено гледаше баща си.

— Следващият! — нетърпеливо напомни гласът.

— Мет… — прошепна Исмен.

И дали синът се изплаши от израза на бащиното лице, дали просто мина неочакваният шок, но устата му конвулсивно се изкриви и той зарева — неудържимо, отчаяно, с цялата сила на дробовете си.

Изскочилият лекар отчаяно размаха ръце към суетящия се Исмен.

— Тихо, по-тихо, де! Успокойте го най-сетне!

— Господин докторе, струва ми се, че ще бъде по-целесъобразно, ако ме вижда по време на процедурата. Предполагам, че този плач…

— Ох, тези родители — възпитатели! — ядно измърмори лекарят, като презрително оглеждаше плачещото момченце. — Моля, присъствувайте, щом това ще го успокои. Ние не можем да обработваме истерици…

— Мет, Мет — зашепна Исмен, като клекна пред сина си. — Успокой се вече… Чичкото разреши, татко ще бъде с тебе, да вървим, да вървим…

Исмен разчиташе на това. Необходимо беше да бъде край сина си, когато започнат да го оперират, и той знаеше, че в подобни случаи това не беше забранено.

Докато водеше все още плачещия си син към вратата, Исмен прикрепи към тила му малък магнит. Сега всичко зависеше от дръжчиците — мустачки. И от вниманието на лекарите, разбира се.

Прегърнал сина си, Исмен прекрачи прага.

Кабинетът повече приличаше на лаборатория и като във всяка лаборатория накамарените един върху друг измерителни уреди, оплетените с кабели и маркучи апарати, сякаш че имаха лапи, създаваха впечатление за нещо временно, хаотично, прибързано. Отляво, ярко осветено от рефлекторите, имаше кресло, прилично на зъболекарско, отдясно, зад сандъците на контролната апаратура, имаше обикновено канцеларско бюро, затрупано с перфоленти и слабо осветено от преносима лампа.