Другите също скочиха и угоднически протегнаха ръце, за да се погрижат за конете ни, но ние здраво стискахме юздите, защото още не знаехме дали това е израз на гостоприемство или коварен замисъл.

— Все пак им дайте конете! Те ще се погрижат за тях — каза ханът.

Исках да се уверя, че не сме в опасност, затова попитах също на персийски:

— Хести иршад енгиц? (Гарантираш ли сигурността ни?) Той кимна в знак на съгласие и вдигна ръка:

— Ми саукенд хордем! (Заклевам се!) Седнете при мен, да си поговорим!

Беятите взеха конете ни; само моят остана при Халеф, който много добре знаеше, че такова е желанието ми. Всички останали седнахме при хана. Пламъкът ни осветяваше, така че добре можехме да се виждаме един друг. Беятът бе мъж на средна възраст с много войнствен вид. Чертите на лицето му бяха открити и внушаваха доверие, а почтителното разстояние, на което стояха подчинените му, говореше за честолюбив и самоуверен характер.

— Знаеш ли вече как се казвам? — осведоми се той.

— Не — отвърнах аз.

— Аз съм Хайдер Мирлам (Лъв Мирлам), племенник на прочутия Хасан Керкуш бей. Чувал ли си за него?

— Да. Резиденцията му беше близо до село Джениях, намиращо се на пощенския път от Багдад за Таук. Той бе много храбър воин, но въпреки това обичаше мира и всеки изоставен намираше при него закрила.

След като ханът ми бе казал името си, естествено учтивостта изискваше и аз да му кажа своето. Затова продължих:

— Твоят съгледвач сигурно вече ти е казал, че съм франк. Името ми е Кара Бен Немзи…

Въпреки прословутото ориенталско самообладание той не можа да потисне един вик на изненада:

— Ах — ох! Кара Бен Немзи! Тогава другият мъж с червения нос сигурно е емирът от Енглистан, който иска да прави разкопки за плочки и надписи?

— Чувал ли си за него?

— Да, господарю; ти ми назова само твоето име, но аз познавам и теб, и него. Дребосъкът, който държи коня ти, е Хаджи Халеф Омар, от когото се страхуват и великани.