— Отгатна.

— А кои са останалите двама?

— Мои приятели, чиито имена са записани в Корана.

— Познаваш ли Ибн Цедар Бен Хули, шейха на абу-хамедите?

— Да. Той приятел ли ти е?

— Не ми е приятел, но не ми е и враг. Не се притеснявай, няма да ти отмъщавам заради него.

— Не се страхувам!

— Вярвам ти. Срещнах го при Ески Кифри и той ми разказа, че ти си виновен за това, че ще трябва да плаща налог. Бъди предпазлив, господарю! Ще те убие, ако паднеш в ръцете му.

— Бях в плен при него, но той не ме уби, не можа дори да ме задържи.

— Чух. Убил си лъва съвсем сам в тъмнината, а после си изчезнал с кожата му. Мислиш ли, че и аз не бих могъл да те спра, ако беше мой пленник?

Това звучеше подозрително, но спокойно му отговорих:

— Не би могъл да ме задържиш, а и не знам дали ще успееш да ме плениш.

— Господарю, ние сме двеста, а вие само петима!

— Хан, не забравяй, че сред тези петима има двама емири от Франкистан и че те струват колкото двеста беяти!

— Говориш много гордо!

— А ти питаш много негостоприемно! Трябва ли да се съмнявам в истинността на думите ти, Хайдер Мирлам?

— Вие сте мои гости, въпреки че не знам имената на онези двама мъже, и ще ядете с мен хляб и месо.

Загадъчна усмивка заигра около устата му, а погледът, който хвърли към двамата хадедихни, беше достатъчно красноречив. По великолепната си, снежнобяла брада Мохамед Емин можеше да бъде разпознат и сред хиляди хора.

Ханът даде знак с ръка и веднага бяха донесени няколко четириъгълни парчета кожа. Върху тях ни сервираха хляб, месо и фурми, а щом се нахранихме, ни предложиха тютюн за лулите, като ханът собственоръчно ни поднесе огън. Едва сега вече можехме да се смятаме за негови гости и аз махнах на Халеф да заведе жребеца ми при останалите коне. Той го направи, а после седна при нас.