— Да — отговорих аз.

— Защо?

— Защото нищо няма да ти навреди, ако понякога ти напомням истината, самохвалко такъв.

— Значи не признаваш, че съм учен?

-Не.

За да избегна и други упреци, аз отдалечих камилата си от неговата и започнах да яздя редом с непознатия.. Той се беше представил за тидиту, което е форма за единствено число от тибу. И така отделните хора от племето тибу се наричат не с това име, а тидиту. След като се изравних с него, той взе остро и изпитателно да ме оглежда отстрани. Забелязах как погледът му дълго не можа да се откъсне от двете ми пушки. Тези оръжия му бяха естествено непознати. Той нищо не продума, а и аз не сметнах за необходимо да се впускам в разговор с него. Едва след доста време непознатият се обади:

— Ти ще бъдеш наш гост и вече знаеш името ми. Няма ли да ми кажеш твоето?

— Казвам се Кара бен Немзи.

— Бен Немзи? Тогава навярно си чужденец?

— Да, аз съм от Билад ал Алман

— Значи не си франзауи

— Не съм.

— Чувал съм за Билад ал Алман. Там управлява един велик султан, който се казва Уи-хел 

— Всъщност не съм.

— Ами какво си? Нали виждам, че имаш толкова много оръжия.

— Нося ги само за да се защитавам, ако ме нападнат. Аз съм мусаниф

При тези думи той ме измери къде с презрителен, къде със съжалителен поглед и възкликна:

— Дано Аллах ти запази разума! У дома си пиеш черно мастило, а тук носиш на гърба си две пушки! Нима жаркото слънце ти е изсушило мозъка? Който не е воин, той не е и мъж. Мусанифът трябва да седи при жените. Но ти си здрав и силен. Сигурно Пророкът зле те е просветлил!

Това беше грубост. Отвърнах му:

— Нямам нужда от неговата светлина, понеже не съм мюсюлманин, а християнин.

Много добре знаех какво правя, като му дадох такъв откровен отговор. Този човек с гордия поглед и презрителната усмивка се лъжеше в мен. Аз яздех най-скромно до него, но вероятно съвсем скоро щеше да ме опознае от съвършено друга страна. Той смуши хеджината си малко, за да се отдалечи от мен, и извика: