— Аллах да ме пази! Значи си християнин, проклет гяур, когото дяволът…

— У скут — мълчи! — прекъснах го и се изправих на стремената.

— Ти смяташ за истинска твоята вяра, а аз моята. Наричаш ли ме неверник, то и аз с не по-малко право мога да кажа същото за теб. Но не го правя, понеже, ние, християните, сме привикнали на учтивост. Не позволявам да ме наричат гяур, запомни го!

Той ме погледна с нескрито учудване. Не беше очаквал от мен подобно поведение. Попита ме:

— И какво ще направиш, за да ми попречиш да те наричам така? Да не би да ме застреляш?

— Не. Хулителят не е достоен за куршум. Просто ще те сваля с юмрука си от камилата.

Според обичаите в Сахара тази заплаха представляваше смъртна обида. Ударът с ръка или с някакъв предмет, който не е оръжие, или пък само една такава закана са позор и той може да се измие единствено с кръв. Непознатият незабавно бръкна с ръка под бурнуса си, измъкна пистолет и извика:

— Ще ме удариш, така ли? Това трябва… Но моят револвер се озова още по-бързо в ръката ми. Прицелих се в главата му и го прекъснах с думите:

— Прибери си пистолета! Насочиш ли го срещу мен, куршумът ми ще ти прониже главата! Ще ти докажа, че един мусаниф няма нужда да седи при бабичките, а също може да бъде храбър мъж. Обидих те, защото преди това и ти ме обиди. Значи сме квит. Ако не си доволен, аз съм готов веднага да сляза от камилата и да се бия с теб, както подобава на воини.

По лицето му се изписа много особен напрегнат израз, но после той прибра пистолета си и с престорено спокойствие каза:

— Добре, прав си. Ние взаимно се обидихме и сме квит, понеже и без друго ще бъдеш мой гост. Нека продължим!

Бързото укротяване на гнева му бе само привидно. Но то никак не можеше да ме заблуди и много добре знаех, че даже и ако преди е бил дружески настроен към мен, вече си бях спечелил в негово лице непримирим враг.