Това е тъй нареченото La’b el bamt -увеселение със стрелба. Но пристигнат ли непознати, всички се държат спокойно, за да не ги изплашат, понеже не е изключено чуждите хора да вземат пукотевицата на сериозно и, с други думи, като враждебно поведение. Ето защо, когато влязохме в лагера, не изгърмя нито една пушка и не се чу нито един вик, ала всички шатри и къщурки се бяха опразнили и обитателите им, стари и млади, мъже и жени, юноши, девойки и деца се заблъскаха около нас, за да ни зяпат. На нито едно лице не забелязах враждебно изражение, обаче не видях и следа от радост, за която бе говорил Тахаф.

Той ни поведе към най-външната редица шатри — защо, разбрахме едва по-късно. Мъжете, които заварихме там, имаха сериозен и затворен израз на лицата и макар да се намираха у дома си и да живееха в мирно време, бяха въоръжени до зъби. Жените не носеха фереджета. Бедуинките не обичат да забулват лицата си. Те изглеждат повехнали и похабени, защото жената на пустинята носи цялата работа на гърба си и бързо се състарява. Но сред младите момичета имаше няколко, които оставяха много приятно впечатление. Косите им, сплетени в дълги плитки заедно с пъстри панделки и нанизи от мъниста, падаха върху гърбовете. На ушите си носеха тежки обици, на китките имаха различни накити, а на глезените — медни гривни, които се виждаха, понеже роклите или шалварите не стигаха дотам, за да ги закрият, а краката им бяха боси. Вярно, че тези крака не бяха нито красиви, нито изящни, а груби и широки и по не един и два от големите пръсти личаха опустошителните следи, оставени от коварната пустинна бълха. Тя се заравя под нокътя на крака и там снася яйцата си, а така се образуват грозни и болезнени отоци, които могат да се отстранят само с помощта на нож.

От предишните си пътешествия бях навикнал да ме посрещат с едно дружелюбно «мархаба», ала този път не се отвори нито една уста, за да го изрече. А щях да бъда гост на цялото село!