— Този тидиту или ни крои нещо лошо, или не. Препуснем ли подир него, няма да постигнем нищо друго, освен че в първия случай няма да съумеем да предотвратим злите му помисли, а във втория пък само ще се изложим и ще го обидим.

В този момент Тахаф достигна селото. Видяхме как настоятелно заговори нещо на хората, намиращи се между шатрите. Неколцина от тях се отдалечиха. Несъмнено бяха получили някакво поръчение. После той обърна своята хеджина, за да ни пресрещне и, когато се приближи, ми каза:

— Избързах напред да известя на хората за пристигането ти. Целият дуар се радва, че ще може да те поздрави като свой гост.

— Благодаря ти — отвърнах му хладно. — Ще те помоля само да ни разрешите да вземем вода и да си отпочинем край кладенеца. След това ще продължим пътя си.

— Ефенди, нима законите на пустинята са ти непознати? Не знаеш ли, че да отблъснеш покана за гостуване, е равнозначно на смъртна обида?

— Никой не ме е канил.

— Тогава го правя сега. Ти ще си наш гост. Моля те да приемеш!

— Но чий гост ще бъда?

— На целия дуар.

Това звучеше много хубаво, ала ми се струваше подозрително, тъй като имах вече опит. Гост на цялото село? Тази покана не означаваше нищо. Не биваше да се задоволявам с нея. Ако по-късно се нуждаех от помощ, хората можеха да ме прехвърлят един на друг и никой от тях не беше задължен да ме вземе под закрилата си. А съвсем иначе стояха нещата, ако станех гост на някой определен човек. Той нямаше право да ме изоставя в беда, а беше длъжен във всички случаи и при всякакви обстоятелства да ме закриля. Въпреки това си дадох вид, че предложението му ме е зарадвало. Не исках още с пристигането си да проявя недоверие и подозрителност. Ако ме смятаха за по-наивен, отколкото бях, това можеше да ми бъде само от полза.

Според обичаите, когато на обитателите на пустинята им дойдат на гости приятели и познати, поздравите за добре дошъл преминават много шумно.