Мъжът с маската само се изсмя.

— Семена, мистър Харнър. Безочливото малко парче мисли, че са ни потрябвали семената й! — каза той и едрото му тяло се разтърси от смях. — Мили Боже, хубава работа! Ето какво мислим за скапаните ти цветя, госпожичке!

Той кимна и следващият храст пламна.

Силвър с ужас наблюдаваше как друг облак от пурпурен цвят се превърна в червен оранжев, а после стана на пепел. Кои бяха те? Защо правеха тези ужасни неща?

Обзета от ярост, тя се нахвърли върху мъжа, забивайки нокти във врата и раменете му. За секунда маската му се свлече и ноктите й срещнаха кожа.

Ругаейки дивашки, мъжът я сграбчи и я захвърли в леха с рози. Тръните се впиха в ръцете и краката на Силвър, но тя бързо скочи на крака и се втурна към другия мъж, който се готвеше да подпали още един храст.

Той я улови за рамото и я изви сякаш беше стъбло на глухарче.

— По-добре стой настрани, госпожичке. Нали няма да ти хареса това хубаво лице да бъде изгорено?

От очите на Силвър бликнаха сълзи. Острата миризма на лавандула се смеси с горчив пушек и пепел. Заболяха я гърдите, едва се държеше на краката си.

Мъжът с маската само се изсмя.

— Седем дни, Госпожице Сейнт Клеър. Запомнете това. В противен случай следващия път всички цветя ще идат зян. Като това.

Той подпали друго растение, после всички поеха обратно към гората.

Силвър почти нищо не чу. С пулсиращи слепоочия тя скочи и изтича към потока, молейки се да може да спаси любимите си цветя.

На десния му ботуш имаше дупка. Силвър ясно си спомняше това. Значи не беше прецизен човек. Може бе просто блъфираше. Може би щеше да прояви небрежност, също както се бе отнесъл с ботушите си. Може би щеше да забрави всичко. Ала това бяха празни надежди

Изведнъж всичко потъна в мрак…

— Сил, събуди се!

Ръце. Разтърсват я. Силно.

Студена земя и камък, който се забива в реброто й.