— Когато му дойде времето, ще наддавате за Силвър Сейнт Клеър — каза той мрачно. — А дотогава залаганията продължават. Разбира се, ако не се по-грижите да наддавате сега, няма да бъдете информирани, когато малката ми балдъза бъде изложена на пазара. И ви уверявам, че това е нещо, което много ще ви липсва, джентълмени.

Стаята бе изпълнена от пронизваща тишина. Всеки един от мъжете бе престанал да диша, представяйки си красотата на Силвър Сейнт Клеър, дрезгавия тембър нагласа й и великолепието на косата й с цвят на бренди и един-единствен сребърен кичур на едното слепоочие.

— За Бога, залагам двеста.

Един от мъжете скочи на крака и хвърли куп банкноти.

— Триста! — Лорд Ренуик го последва, не позволявайки да бъде надминат.

Тъй като залозите бясно нарастваха, сър Чарлз се облегна на стола. На устните му играеше тънка усмивка, а дебелите пръсти на двете му ръце бяха събрани.

Тази вечер стръвта, която представляваше красивата му балдъза, щеше да му донесе много пари. Скоро щеше да види надеждите й разбити и любимата й лавандулова ферма — отнета. Тогава тя щеше да му донесе дори повече от пари…

Гъста мъгла се спускаше над степта. В среднощната тишина се чуваха само пронизителните крясъци на враните и шумът на вятъра. Самотен ездач отчаяно препускаше в мрака.

Силвър Сейнт Клеър беше далеч от дома си до късно тази нощ, твърде до късно, за да мисли за безопасност и спокойствие. Тя знаеше, че трябва да навакса закъснението, пресичайки напряко през Уорингтънската гора.

Или Дяволската гора, както бе известна в тази частна Норфьк.

Пръстите й не бяха много уверени, когато докосна брошката от слонова кост на гърдите си.

Нищо, че се носеха слухове, че гората била обитавана от духове.

Нищо, че разправяха как някаква карета изчезнала в сенчестите й дълбини преди седмица.

Нищо, че сърцето й биеше като църковните камбани в Норидж на Коледа. Съкровището, което носеше изискваше храброст.