Ами ако срещнеш лорд Блакууд? Това е негово владение.

Въпросът отекна в главата й. Силвър напипа пистолета си. „Блакууд, а? И така да е. Просто ще изпратя един куршум в главата на бандита, както някои трябваше да го стори много отдавна!“ — помисли си тя.

Силвър потрепери, придърпвайки пелерината върху раменете си. Беше студено за май. Обзе я тревога. Беше се трудила толкова много и не можеше да си позволила изгуби скъпоценната лавандулова реколта, заради прищевките на студения вятър.

В този момент в тъмнината зад нея закънтяха копита. Нямаше никаква надежда за бягство. Защото само един човек се осмеляваше да препуска през този пустош посред нощ само един мъж, чиито очи светеха като сярата в самия пъкъл.

Черният лорд. Облечен в дантели разбойник, който говореше като джентълмен и убиваше с хладнокръвната прецизност на закоравял главорез.

И тъкмо той сега преследваше Силвър.

Тя диво пришпори кобилата си, насочвайки се към гъстата гора, и измъкна пистолета от маншета си.

Зад гърба й копитата кънтяха като удари на метал в метал. Черен кон и черен ездач заплашително се приближаваха в черната нощ.

Сподавяйки един вик, Силвър продължи да пришпорва кобилата си.

Но нямаше кон, който да се мери с черния жребец, за който се говореше, че произхожда от легионите на ада.

Десет ярда до дърветата. Само ако можеше…

Но в следващия момент надеждата й се разби. Черният ездач се изравни с нея.

И тогава Силвър полетя нагоре, уловена от железни пръсти, а ужасената й кобила се втурна в гората. Забила диво нокти, тя се бореше с ръцете, които я метнаха отпред на седлото.

— Пусни ме, свиня такава! Псе!

— Хо, Диабло!

Мъжки глас прекъсна протестите й.

— Сега си имаме компания, така че обърни внимание на маниерите си.

Силвър установи, че краката й са заклещени под бедрото на мъжа, а китките й са в желязната хватка на ръката му. В съзнанието й проблесна предупреждението, често повтаряно от дойката й.