Поглъщаш го с ахване и трепваш. Беше рядък и неуловим, подобно на призрак, който изчезва, когато го потърсиш. Мъжете се почувстваха замаяни и двойно по-самотни. Пясъкът стенеше около ракетата им. Стоите ли на едно място, нашепваше нощният вятър, рано или късно ще ви погреба, както сторих с каменните градове и мумифицираните им обитатели, скрити там… ще ви погреба като карфица и няколко ярки кончѐта, преди да успеете да оставите следите си тук.

— Добре! — предизвикателно викна капитанът. Вятърът отнесе гласа му и той се запремята през равнината като призрачен лист хартия.

— Да се построим в редица! — викна капитанът на самотата.

Мъжете се раздвижиха сковано. Блъскаха се един в друг, туткаха се напред-назад и най-сетне всеки застана на мястото си.

Капитанът застана пред тях. Планетата беше под тях и навсякъде около тях. Намираха се на дъното на пресушено море. Вълните на годините и вековете сякаш се надигаха и ги смазваха. Хората бяха единствените живи същества тук. Марс беше мъртъв и толкова чужд, че мъжете се разтрепериха, неспособни да го възприемат.

— Е, пристигнахме! — извика въодушевено капитанът.

— Пристигнахме — каза призрачен глас.

Мъжете се сепнаха и се обърнаха. Стените на наполовина погребан град, град, покрит с прах, пясък и стар мъх, град, потънал във времето до най-високите си кули, запращаха ехото към тях. Черни стени, които потръпваха като пясък под течаща вода.

— Всички имате работа за вършене! — извика капитанът.

— За вършене — казаха градските стени. — За вършене.

Капитанът очевидно се раздразни. Този път мъжете не се обърнаха, но тиловете им се смразиха и всяко косъмче беше настръхнало.

— Шейсет милиона мили — прошепна ефрейтор Антъни Смит, който стоеше в края на редицата.

— Без приказки! — извика капитанът.

— Шейсет милиона мили — тихо прошепна Антъни Смит и се обърна. В студеното черно небе високо над тях блестеше Земята, подобно на звезда — далечна, прекрасна, но просто звезда. Нищо във формата или светлината й не подсказваше за море, континент, държава, град.