— Хайде по-тихо! — ядосано извика капитанът и се изненада на собствения си гняв.

Мъжете се обърнаха към Смит в края на редицата.

Той гледаше небето. Проследиха погледа му и видяха Земята, безкрайно далеч след шест месеца полет и много милиони мили космос. Мислите им се объркаха. Преди много години мъжете се отправяли към арктическите райони на Земята с лодки, кораби, балони и самолети. Те били грижливо подбирани — най-храбрите, психически устойчивите, будните, твърдите, най-пригодните. И все пак някои се пречупвали, а арктическата белота, дългите нощи или безумието на продължаващите с месеци дни поглъщали другите. Беше толкова самотно. Толкова самотно. И стадният човек, откъснат от живота, от жените, от дома и градовете, чувстваше как умът му се стопява. Всичко бе зло и самотно.

— Шейсет милиона мили! — каза Антъни Смит, този път по-високо.

Вземи трийсет души. Оформи ги, оразмери ги, опаковай ги, пакетирай ги. Очисти от отрови умовете и телата им, подложи ги на психоанализа, зареди дързостта им в пистолет и стреляй по целта! А какво получаваш в крайна сметка? Трийсет души в редица, един замърморва под нос, после по-високо, трийсет души гледат нагоре в небето, виждат някаква далечна звезда и проумяват, че Илинойс, Айова, Охайо и Калифорния са изчезнали. Изчезнали са градовете, жените, децата, всичко добро, близко и скъпо. А ти си тук, за Бога, на някакъв ужасен свят, където вятърът никога не утихва, където всичко е мъртво, където капитанът се опитва да бъде сърдечен. Внезапно, сякаш никога досега не си се замислял, си казваш:

— Мили Боже, аз съм на Марс!

И Антъни Смит го каза.

— Не съм у дома. Не съм на Земята, на Марс съм! Къде е Земята? Ето я там! Виждате ли онази проклета точица светлина? Това е тя! Не е ли глупаво? Какво правим тук?

Мъжете се вцепениха. Капитанът рязко кимна към Уолтън, психиатъра. Двамата бързо тръгнаха по редицата, като се мъчеха да изглеждат небрежни.