Психиатърът се отдалечи. Ракетата стоеше на морското дъно в нощта, в самия център на планетата Марс, когато двете бели луни изгряха внезапно като кошмарни спомени и се втурнаха да се надпреварват в небето. Капитанът се загледа нагоре към горящата в чернотата Земя.

През нощта Смит полудя. Полетя в мрака, но не повлече никого след себе си. Дърпаше силно въжетата, цяла нощ всяваше скрита паника със своите писъци, викове и прокоби за ужас и смърт. Но другите останаха твърдо на местата си в мрака, работеха, потяха се. Никой не беше издухан след него към тайното му убежище на дъното на дълбоката пропаст. Той пада цяла нощ. Стигна дъното на сутринта. Натъпкан с успокоителни, със затворени очи, свит на кълбо, Смит беше прибран в кораба, където писъците му утихнаха. Възцари се тишина, нарушавана единствено от вятъра и звуците на работещите мъже. Психиатърът раздаде допълнителни дажби храна, шоколад, цигари и бренди. Наблюдаваше. А капитанът наблюдаваше с него.

— Не зная. Започвам да си мисля…

— Какво?

— Хората не са създадени да живеят толкова далеч сами. Космическите пътешествия изискват прекалено много. Самият космос е неестествена изолация, един вид реалистично безумие, ако питаш мен — каза капитанът. — Чакай, май и аз започвам да откачам.

— Продължавай — подкани го докторът.

— Какво мислиш? Можем ли да се задържим тук?

— Ще удържим. Вярно, хората изглеждат зле. Ако до двайсет и четири часа положението не се подобри и помощната ракета не пристигне, по-добре да излитаме обратно. Само мисълта, че се прибират към дома, ще ги накара да дойдат на себе си.

— Господи, какво прахосничество. Колко жалко. Похарчиха милиарди долари, за да ни пратят тук. Какво ще кажем на сенаторите у дома? Че сме страхливци ли?

— Понякога страхът е единственото, което ти остава. Човек поема до определена граница, после побягва, освен ако не намери някого, който да побегне вместо него. Ще видим.