Слънцето се издигна над хоризонта. Двете луни изчезнаха. Но денем Марс не беше по-приветлив, отколкото през нощта. Един от мъжете стреля по някакво животно, което бил видял зад себе си. Друг спря да работи заради ослепяващо главоболие и се оттегли в кораба. Макар да спаха през по-голямата част от деня, сънят им бе неспокоен, мнозина се обръщаха към доктора за успокоителни и допълнителна дажба бренди. Привечер докторът и капитанът се събраха на съвещание.

— По-добре да отлитаме — каза Уолтън. — Соренсън е следващият. Давам му двайсет и четири часа. Същото е и с Бърнард. Много жалко. И двамата са добри мъже. Чудесни мъже. Но няма начин да създадем дубликат на Марс на Земята. Никой тест не може да пресъздаде неизвестното. Шокът от изолацията, шокът от самотата, шокът от откъсването. Е, опита си го биваше. По-добре щастливи страхливци, отколкото бълнуващи безумци. Аз ли? Не понасям това място. Както каза човекът, искам да се върна у дома.

— Значи да давам заповедта? — попита капитанът.

Психиатърът кимна.

— Господи Исусе. Не искам да се отказвам без бой.

— Тук няма с какво да се биеш освен с вятъра и прахта. Бихме могли да отговорим достойно с помощния кораб, но той май не…

— Капитане! — извика някой.

— Да?

Капитанът и психиатърът се обърнаха едновременно.

— Вижте там, сър! В небето! Помощната ракета!

И това беше самата истина. Мъжете изтичаха от кораба и палатките. Слънцето беше залязло и вятърът бе студен, но всички стояха навън, напрягаха очи към небето и гледаха как огънят в него става все по-голям и по-голям. Втората ракета изрева и изпусна дълго червено перо. Кацна. Изстина. Мъжете от Първата ракета се втурнаха с викове към нея по морското дъно.

— Е? — обърна се към доктора капитанът. — Какво ще правим сега? Заминаваме или оставаме?

— Мисля, че ще останем — отвърна психиатърът.

— За двайсет и четири часа?