— Добре, добре.

— И без това вече се изчерпвах. Кажи ми отново, кой си ти?

— Носителят на Годишната награда на Червения кръст за Кървящи сърца.

— Не го забравяй. Тихо! Идва.

— Берил Вероника! — с престорена радост извика Ралф Фентрис.

— Само Берил е по-добре — много приятно и засега тихо отвърна младата жена.

— Сядай, сядай.

— Сядам, както виждаш. Това шампанско ли е? Господи, тази чаша не е достатъчно голяма. Какво чакаш?

Той напълни чашата й догоре.

Тя я изпи на един дъх и задъхано каза:

— Моля още една.

— Очертава се дълга вечер — промърмори Емили Фентрис.

— Моля? — обърна се Берил Вероника Глас към нея.

— Налей и моята чаша.

С вцепенена усмивка Ралф Фентрис напълни чашите.

— Е, хубаво е, че отново сме заедно — каза той.

— Не особено — обади се Берил Вероника Глас.

— Колко време мина?

— Четири години, един месец и три дни — каза младата жена.

— Откакто се срещнахме за последен път ли?

— Откакто умря.

— Сам?

— Защо иначе ще съм тук? Ще го запушиш ли това?

Той запуши шампанското.

— Още ли не ти дава мира? Искам да кажа, Сам?

— Никога не е преставал.

— Дори след толкова време?

— Какво общо има смъртта с това? Чудя се, можеш ли да осъдиш мъртвец за тормоз?

— Никога не съм се замислял. В живота Сам беше упорит и, доколкото разбирам, доминира дори сега, когато не е между нас. Продължавай. — Фентрис си погледна часовника. — Защо се обади точно на нас?