— Защото имам нов приятел.

— Радвам се за теб!

— Изобщо не е за радване. И двамата сякаш висим на ръба на пропаст. Аз вървя нагоре, той надолу, но никога не се докосваме. Познавам го повече от година — година и два месеца, — но всеки път, когато го погледна, започвам да плача. Отново Сам. Винаги Сам.

Ралф Фентрис отпи голяма глътка и се престраши.

— Мога ли да те посъветвам нещо? Ако най-после позволиш на новия си приятел да те познае, това би затворило капака на ковчега.

— Моля?!

— Искам да кажа, ако позволиш на новия си приятел да легне с теб, да те познае в библейския смисъл на думата, тогава Самюел, Сами, Сам наистина ще умре. Най-после.

Берил Вероника Глас го изгледа толкова продължително, че накрая Ралф Фентрис сведе поглед към вечерята си. След това избухна в сълзи.

— Недей — каза той.

— Трябва — каза тя и продължи тихичко да плаче. Когато се наплака, се съсредоточи върху салатата си. — Господи, какво направих с марулята си.

— И без това й липсваше сол — с нервна усмивка каза той.

— Така е — каза тя. — Никога не го е правил.

— Какво не е правил?

— Приятелят ми. Никога не ме е познал.

Фентрис поръча хубаво вино, изчака да го отворят и да подиша и накрая каза:

— Време е.

— Може би си прав.

— Знаеш го много добре. Затвори капака и зарий гроба.

— Боже Господи — разрида се тя и сълзите отново потекоха.

— Съжалявам — каза той.

— Недей да съжаляваш. Имах нужда да го чуя. Може ли?

— Какво дали може?

— Да ме познае. Вие бяхте най-добрите му приятели. Затова искам разрешението ви.

— Какво разрешение? Просто го направи!

— Не мога, не разбирате ли? Сам те обичаше и вие го обичахте толкова много, толкова дълго, толкова силно, винаги бяхте заедно, знаехте всичко един за друг, били сте съученици и после колеги, познавате се от страшно много време, обичали сте едни и същи жени, не разбирате ли? Вие сте истинското семейство на Сам. Трябваше да дойда и да поискам развод.